The Diary
Дневникът на Георги
<- Петък, 19 Март 2004 | Начална страница | Неделя, 21 Март 2004 ->
Събота, 20 Март 2004
Непривичнно ранно ставане за събота. Приведох се в приличен вид и се облякох леко, защото времето навън обещаваше да бъде хубаво. Минах през офиса, взех ключовете и документите на колата и след като открих къде е паркирана, забрах Течата от тях, а след това Мариян и Ангел от Къро и поехме към Велико Търново.
Очакваше ни Стамболовият мост от където щяхме да скачаме. Аз и Течо се бяхме заканили да скачаме по три пъти, другите двама бяха "девственици" никога не скачали с бънджи. Докато пътувахме малко им завиждах, макар по-късно да се оказа, че няма за какво.
Преди самото тръгване се притеснявах колата да не ни остави някъде. За щастие се оказа, че е в по-добро състояние от това, което ми бяха описали. Вървеше си прилично и нямаше проблеми.
Към обяд пристигнахме в Търново и лесно открихме моста. Изглеждаше нисичък. Преди нас скочиха някакви местни ентусиасти и май бяха доволни. Беше празник на града и това беше причината скоковете да са само по 10лв. За нас като скачащи по повече от веднъж имаше още една екстра, всеки скок след първият, само по 5лв. Хората от клуб Адреналин много ни се изкефиха, като дойдохме и веднаха заявихме, че ще скачаме по три пъти и да ни дават листа да се записваме без да ни мотаят, няма какво толкова да му мислим. Измислили сме го! :-)
Без да теглим чоп, решихме Течо да е пръв. Миналият път на Витиня аз пожелах да съм пръв и този път благородно отстъпих. Вързаха го за краката, качи се на моста и се хвърли без много-много да му мисли. Изтеглиха го и за вторият скок започна да се чуди как да скача. От Адреналин първо му предложиха Икар (вдигат го на ръце легнал и го хвърлят), но в крайна сметка се спряха на скок-изненада. Как се прави: хващат те за ръцете и си пускаш задника назад, като ефективно увисваш единствено на ръцете на този който те държи. Карат те да погледнеш настрани в един фотоапарат и те пускат изненадващо. Много интересна физиономия се получава... Мина и вторият скок и го изтеглиха за третият. За този бяхме решили да се скача назад. Заставаш от външната страна на моста (като при скока-изненада), държиш се и скачаш все едно целта ти е да се хвърлиш по гръб на земята. Като идея е много просто, но разбрахме че не и като изпълнение. Три пъти ръцете му сами се впиваха в моста, след като беше тръгнал да полита назад. Мен ме връзваха през това време и ми беше малко смешно, че успя чак на четвъртият път да падне и то след като се извъртя като котка, която пада на крака. Лесно е да се смееш отстрани, след малко щях да го разбера...
Изтеглиха го и дойде и моят ред да скачам. Ластика беше закачен за гърба ми, което ми даваше пълна свобода на движенията. Досега бях скачал само вързан за краката, но тук моста е нисък, а аз съм тежък и така е по-добре.
Смело се качих на парапета мислейки си колко лесно беше предишният път на Bloukrans
и правилно предполагайки, че тук работата ще е по-сериозна. Парапета е много тънък
и ако не се хванеш някъде не можеш да стоиш на него. И така качвам се сам, държа се
за механизма с който после те изтеглят и идва време да скачам. Нарочно не скочих
веднага за да мога да почувствам вътрешната борба. Това е моментът, в който мозъка ти
почва да се бори с теб, включва се инстинкта за самосъхранение и почваш да се отказваш
осъзнавайки каква глупост ще направиш след малко. Височината няма значение, повтарям,
височината няма значение. Качиш ли се на парапета си сам срещу себе си. Дали са 216 метра
или 24 метра вроденият страх от падане е един и същ.
Скачам!
Бързо ускорявам надолу без да имам време и сили да извикам. Почти веднага ластика ме дърпа нагоре и в горна най-висока точка докато падам за втори път почвам да крещя от кеф. Викам почти през цялото време докато разпъването на ластика не стихва. Да си вързан за гърба е много готино, защото можеш да падаш с разтворени крака и ръце. Чувството е невероятно.
Издърпват ме горе и решавам да правя същият скок-изненада като Течата. Пича ме хваща за ръцете и аз се увисвам. Този път не се получва изненадата, защото ме пуска почти веднага. Не ми оставя време да се уплаша. Падам надолу с гръб към водата, ластика ме дръпва и в най-горна точка пак почвам да си викам. Обаче малко ме е яд, че вторият скок не се получи много добре. Чувам горе на моста как обсъждат, че май не съм се изкефил, защото съм паднал със супер сериозна физиономия - прави са. Докато чакам да ми пуснат въжето се сещам как Течата не можеше да се пусне при третият му скок и се замислям какво ли пък толкова го е уплашило. Издърпват ме горе.
Стоя от външната страна на парапета и се подготвям за скока. Виждам целият мост пред мен и хората, който ме гледат как ще скачам. Пускам се от моста с намерение да падна. Oooops! Хванах се за моста без да искам. Какво става тук? Ръцете ми не ме слушат, а действат самостоятелно. Мозъкът ми е решил, че за днес съм правил достатъчно глупости и поема пълен контрол над тялото, като игнорира волята ми и желанието да се пусна и да падна.
Изведнъж ми става много страшно, чак краката ми леко се разтреперват. Опитвам пак да се пусна, но не става. Вече сериозно ме хваща параноята и ми се иска да прескоча от другата страна на моста и да му тегля една майна. Затварям си очите и дишам дълбоко за да се успокоя. Опитвам да се пусна, но пак се хващам и така няколко пъти. Почвам да губя представа за времето, през което седя от външната страна и се опитвам да скоча. От Адреналин ми викат - ако искаш ще те бутнем. Аз съм твърдо против и им обяснявам, че точно в момента е най-готино - боря се сериозно със себе си.
Пак опитвам и не става. Приклякам за да успокоя и се изправям. Течата и другите ми викат - "Айде Жорка, скачаааай!", аз не знам с каква физиономия (предполагам че съм изглеждал трагично) им отговарям с жалък гласец "Не мога бе хора, много ме е страх!". Почивам си малко. Предполагам в този момент е прозучал коментара на някакъв отворко "Глей го па тоя - не може да скочи", набързо са му обяснили, че преди малко съм скочил два пъти и пича млъкнал. Това ми го разказаха малко по-късно. :)
Отново се каня да скачам, а през главата ми минават какви ли не мисли, основно май
си мисля, че падайки надолу ще се размажа като палачинка. Изчиствам си съзнанието.
Не помня какво си повтарях на ум но явно помагаше, защото се успокоих и събрах сили
за още един опит. Пуснах се от моста, като ръцете си ги сложих зад главата и ги заключих.
Не си вярвам, че няма да посегна пак се хвана. Скачане не се получи, по скоро
паднах назад с гръб към водата.
Падам...
Нямам сили да викам докато падам - малко ми е замъглено. Чак след второто дръпване нагоре се усещам, че викам колкото ми глас държи. Чувствам се СТРАХОТНО! На това му викам прилив на адреналин.
Качват ме горе и всички ме поздравяват. Казват ми, че са мислели че няма да скоча, толкова дълго съм стоял и съм се "чудел". След мен скачат Мариян и Ангел по веднъж. Те също докато падат не викат (прав бях, че няма да могат). Обаждам се на Краси, той идва да ни води на по бира, после и на хапване и към шест вечерта си тръгваме от Търново.
По пътя обратно към София, обсъждаме скоковете и това колко страх ни е било на третият скок. Почвам да си обяснявам източника на страха. За да ви помогна да си го представите и вие, направете следния екперимент: качете се на легло и паднете като талпа с лицето напред, опитайте след това да направите същото по-гръб. Ще видите разликата. Разликата е, че в едниният случай имате някакво чувство за контрол над ситуацията - ще се подпрете на ръце или поне това си мислите. Когато тръгнете да падате назад обаче се чувствате невероятно безпомощен. Прибавете към това че 24 метра са колкото седем етажен блок и си представете как ще падате около половин секунда. Това че нищо не виждате изобщо не ви помага, дори напротив %)
При третият скок от този смешен 24 метров мост преживях най-големият страх през живота си досега. Boulkrans беше детска играчка. Бебреш ми беше за пръв път и едва ли не, не знаех къде точно да се уплаша. На Стамболовият мост това скачане назад ми дойде в повече. За да напиша тези редове ми трябваха няколко дни докато се осъзная.
На връщане отново спряхме на Бебреш за да погледнем от виадукта по тъмно и да се опитаме да си представим какво ли е да скачаш през ноща. От това което видяхме - една черна празнота под нас, мога само да предположа, че скачането ще е невероятно трудно. Нощното скачане, заедно със скачането с гръб към падането явно са нещата от който най-много ме е страх. Освобождащо е да знаеш страховете си, да се опитваш да ги преодолееш и да успееш.
Дали ще скачам пак назад? Предполагам - да. Дали ще ме е страх - със сигурност. Точно това е кефа. Опитайте!
[ Коментари: 11 ]Коментари
Напротив опитай точно това, за теб може да не е толкова страшно, нищо не се знае.
Izkefi me pich:)Bravo:)Mai i az shte zapochna da skacham?:)
Алтернативното както винаги мнение на freak-а:
http://freak.unixsol.org/#2004-03-20
Евала!
Ela da skachash s parashut tova liato v kazanlyk.Moje bi shte si promenish mnenieto za visochinata...a moje i da ne si go promenish
При първа възможност ще дойда да се пробвам. Не ме е страх от височината :)
Леле, като четях това което си писал имах чувството че съм там. Но ако искаш наистина да почувстваш самото летене пробвай или с парашут (макар че с него пропадаш, не летиш) или с парапланер. При мен поне така се получи, летях с тандем - после скочих с бънджи на Клисура и установих, че чувството при скачането с бънджи при самата загуба на почва под краката е същата като летенето с парапланер, само дето ти са разклащат всички вътрешности и си с главата надолу. Адреналина по време на полет е просто на макс, като през цялото време не трябва да губиш самообладание, защото каквото си направиш горе, с такова ще те поема земята долу.
Дано се видим в небето!
Поздрави
Хората от Адреналин ни казах, че доста парашутистисти не са успявали да скочат с бънджи. Било им страшно.
Това е малко трудно за вярване, но може и да е имало такива случай, защото забележи парашутистите се мятат (поне стандартната за България) от височина 800-3000 метра без да ги държи ластиче на което да подскачат - а чисто си свободна падане, + това риска при бънджито от това да ти се повреди ластика е твърде малък да не кажа почти никакъв, докато при парашута дори и да е проверен преди това, ако по някакви злощастни причини не успее да се отвори ти падаш като чувал с картофи и повярвай ми по-страшно от това няма. Така, че твърде много се съмнявам в това което са ти казали Адреналинци. Или са си чешали езика ..
Аз съм скачал и с 2те, и мога да кажа, че "вътрешната борба" е по-силна при бънджи - височината е достатъчно малка, за да не ти се струва всичко там долу като нещо нереално и далечно, както е при парашута. Поне при мен е така - когато съм на вратата на самолета, мисля повече за това, което ще правя в няколкото секунди летене, а не колко далеч е земята :)
абе хора защо спорите достатъчно готини са и двете.И при двете има трапка, и при двете ти се качва адреналина. Хубаво е да изживееш и двете и да правиш това, което ти доставя удоволствие:))))
ПОЗДРАВИ НА ВСИЧКИ !
:))))))
;))))))
Disclaimer: Except where otherwise noted all opinions expressed here are personal
opinions of the author and do not reflect official opinions of my employer or
any other person, company or organization associated with the author.
Copyright: Except where otherwise noted the content of this site is licensed under a
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български
Copyright (cc) 2003-2011 Georgi Chorbadzhiyski. Some rights reserved.
Comments, texts and pictures not signed by me are property of their respective owners.
Страницата е генерирана от Glog v3.99-test
Поздравления за преживяването. Както и за стила ти на писане. Докато четях разказа ти усетих прилив на адреналин и пулса ми се качи с около 20-тина удара/мин. Определено успяваш да предадеш някаква част от емоцията. Да видим кога ще ходя да скоча и аз. Като за първи скок няма и да се опитвам да скачам с гръб... определено... ;-)
Написа Христо Еринин на 25-Mar-2004 17:19