< HomePage | Снимки
   <- Дневника

Екскурзия до ЮАР

Четвъртък, 29 Януари 2004

В София вали сняг. Добре че колата е наблизо и няма много хора да ни гледат сеира. В този сняг трима човека с летни якета и обувки са странна гледка.

Пристигаме на летището и следва първата изненада за деня. Heathrow и Gatwick са затворени поради силен снеговалеж. Маршрута се променя - ще летим до Виена от там за Париж и чак тогава за Johanesburg.

Check-in на багажа, митница, качваме се на автобусчето, което ни стоварва пред малък McDonnell Douglas. За пръв път ще летя със самолет!

Излитането е вълнуващо - ускорение като на спортна кола, леко усещане за обръщане на стомаха при издигането, преминаване през облаците и след това слънцето, което грее над тях - красота!

Летим на 4500 метра и наблюдаваме под нас Сърбия и Унгария. Нахраниха ни с някаква странна салата и докато се усетим и кацаме във Виена. Кацането е придружено със слаби ръкопляскания.

Виена. Втора изненада за деня - телефонът ми не работи :(. Какато правилно предположих, Mtel не са ми включили роуминга. За щастие на майка ми и на баща ми телефоните работят. Звънкаме в България и скоро ще имам работещ телефон.

Париж ни очаква.

Този път летим със Airbus A320. Отново с Austrian Airlines. Airbus-а е доста класи над самолета, с който излетяхме от София. Има тв екрани през 3 седалки, раздават ни слушалки и можем да слушаме 10 радио програми, на телевизорите върви информация и карта на полета, а по-късно и филм от Discovery. Хранят ни със салата от скариди и спагети. От информацията на тв-то се вижда че летим на около 10000 метра. Кацаме в Париж без никакви ръкопляскания.

Париж (Шарл Дьо Гол). Първото ми впечатление, е че рулираме много време над 15 мин, преди самолета да спре. Слизаме и се озоваваме в огромно хале, което е доста подтискащо. Телефона ми вече работи! Пращам SMS-и на любими хора и звънкам тук, там. Вярно работи! Браво на Mtel.

Имаме повече от 3 часа до полета за Jo'burg. Много време или поне така си мислим, не знаем какво разкарване ни чака. CDG е доста омотано летище. След като хората на Air France ни казаха, че терминал E22 е на 5 мин от там, където бяхме аз, майка ми и баща ми все пак решихме да проверим къде е. И добре, че го направихме. Лутахме се над час докато открием терминала за заминаване, който ни трябваше. Ще ме извиняват французите но в сравнение с летището във Виена, указанията им са доста объркани. Снимах един информационен екран, който boot-ваше DOS и след това зареждаше Novell driver.

Както и да е, след четири разходки напред и назад цялата група се събра и е време за полет. 10 часа и 55 минути с Boeing 747-400 на Air France до Jo'burg.

От duty free се зареждаме с J&B и Bushmills и спокойно се настаняваме в огромният Jumbo Jet. Трето излитане за деня, този път с най-големият комерсиален самолет в света. За съжаление сме в средата и не можем да наблюдаваме нощния Париж през илюминаторите. Предстоят ни 8700 км полет на 10500 метра. Ще преминем екватора и в 11 часа сутринта ще сме в Jo'burg.

Първото хапване за полета е вкусно пиленце с червено винце, след което продължаваме на Bushmills. Бутилката застрашително се изпразва. Доливам си за последно - стига толкова за днес. Утре сме от другата страна на екватора!

[ Коментари: 1 ]
Коментари

Здравей Георги, сега попадам на пътеписа ти след толкова много години, изпитах невероятни емоции докато го четях. Абсолютно съм съгласен с теб че летище "Шарл Дьо Гол" е едно от най-омотаните летища в Европа.Според мен единствено Барахас в Мадрид може да му прави конкуренция :). На мен също ми се наложи да летя през Париж и по съвет на мой приятел предварително се запознах с картата на летището. Това ми помогна особено много да се ориентирам сравнително бързо при смяната на полетите ми. Препоръчвам на всеки който за първи път ще лети през Париж предварително подробно да се запознае с начина на предвижване между отделните терминали.

Написа Краси (www) на 14-Dec-2012 12:20


Петък, 30 Януари 2004

Събуждам се. Ушите ми бучат и главата ми е леко замаяна от вчерашното пиене. Пиивам още малко Bush и ми минава. Добре, че раздават тапи за уши за да приглушават монотонният шум от двигателите. Остават 30 минути до кацане. Проспал съм минаването над екватора и вече е време да се приземяваме в Jo'burg. Попълваме митнически декларации, а местните завързват мохабет с нас.
- Както го пиете това wiskey, да не сте тръгнали на лов за лъвове?
- Естествено, съмнявате ли се!?!?
Големи веселяци са тези.

10:55

Кацаме в Johanesburg. Повече друсане отколкото при предишните кацания, големият самолет нещо вижда зор. Тук няма ръкав и се товарим на малко автобусче, което ни откарва до терминала. Времето е приятно, температурата 28° C, пристигнали сме точно на време и където трябва ;)

Докато чакаме на опашката пред паспорт контрола изпращам двайсетина SMS-а на приятели с поздрави от ЮАР. На 2/3 от тях получавам отговори.

Качваме се на микробуса, който ни чака и поемаме към Sun City. Движението е обратно! Доста страшничко е, когато погледнеш напред и нямаш шофьор или пък след някой завой видиш как кола се е засила към теб в "твоето платно".

Движим се по пет лентова магистрала през покрайнините на Jo'burg. Допивам Bush-а и отваряме J&B-то. До Sun City и то ще е попривършило, а ние ще сме изпяли доста песни.

Хващам се за телефона и звъня на приятели, говоря си дълго с тях, питам ги как е времето и изобщо ги дразня :> (Mtel ме обичат, а хората около мен се заливат от смях като ме слушат какви ги плещя).

Извън Jo'burg слизаме от магистралата и поемаме по нормален път с интересни ограничения на скоростта - 100, 120, 100 .... През първите час, два на пътуването около пътя често има сковани колиби и черни хора, който се шляят. Лежат по тревата или пък се опитват да продават всевъзможни неща на сергии. В един момент пред нас се простира голяма равнина, в далечината се виждат хълмовете зад който е Sun City и две платинени мини (така ни обясняват). Наближава краят на пътуването за деня.

Sun City. Следва нова изненада, не сме настанени в The Sun City Hotel, защото нямало места. Добре че хората тук са любезни и заради това неудобство са ни прехвърлили в The Palace of Lost City. Двореца на Изгубеният град - най-новият, най-луксозният и изобщо една от големите атракции в комплекса. Седем звезден - не пет, седем. Ей това е извинение за причинено неудобство.

След като виждаме хотела, се чуват много възклицания от сорта на - "Ама тук ли ще сме?", "Ай стига бе!", "Не може да бъде!", "Не е истина!".

Бързо се настаняваме, обличам си банските и отивам на басейна. Плацикам се в топлата вода на The Grand Pool и засядам на бара за да пийна Маргарита. Бъбрим си с бармана, който е впечатлен от татуса ми. Пита ме:
- Откъде сте, сър?
- Не си го чувал - България.
Замисля се за няколко секунди и смеейки се казва, че наистина не го е чувал. Не съм очаквал нещо друго :-)

18:00

Пиивам няколко маргарити, нашите идват и те, снимаме се, подписвам сметката и бара затваря. Прибираме се в стаята, баща ми ляга да подремне, а ние с майка ми тръгваме плахо, като туристи новобранци (каквито и сме) да поразгледаме хотела и наоколо. Научаваме че на всеки 15 мин (24/7) има транспорт до центъра на Sun City. Обикновенно отива в Entertainment центъра или The Grand Casino. Качваме се на автобусчето и отиваме да разглеждаме Entertainment центъра. Вътре също има Casino (по-малко е от Grand естествено), бинго, много видео и други игри, магазинчета и няколко места за похапване. Обикаляме набързо, още сме ошашавани къде се намираме. В едно от заведенията виждаме останалите от групата, присъединяваме се към тях за да хапнем нещо и след това се качваме на обратния автобус за хотела. Всеки споделя какво е открил из комплекса, правим планове за следващият ден. Лягаме си рано - всички сме изморени от пътуването.

Събота, 31 Януари 2004
09:00

Закусваме и бързо се отправяме към басейна на хотела. Лежим си в шезлонгите и се наслаждаваме на слънчицето. Басейна на хотела е много чист, приятен и изобщо не е дълбок, така че опасността от удавяне е минимална.

Следобед се появяват черни младоженци със свитата си. Всички от свитата са облечени в ярки цветове, булката е в бяло, младоженеца и той. Тези явно не са от бедните щом празнуват тук в The Palace.

Съвет за деня - носете шапка и се мажете с крем против изгаряне навсякъде. Иначе рискувате тялото и главата ви да изгорят кофти :-)

След басейна дремваме малко и тръгваме да похапнем. Отиваме в Cabanas на "китайски ресторант" със шведска маса. Китайски в кавичики, защото китайски храни нямаше, но пък това което предлагаха беше много разнообразно и на ниво.

След като похапваме отиваме в Entertaintment центъра за да доразгледаме. Има доста хора, който играят на игрите. Включваме се и ние и купона започва да тече с пълна сила. Много е забавно да гледаш големи хора как се вдетиняват около игрите. Всяка игра пуска талончета, който се сменят по-късно за стоки. Като на новобранци ни провървява и печелим доста талончета. Трябват ни 500 за раница.

Изморени се прибираме в хотела. Днешният целодневен плаж ни е изтискал силите, а и сме доста поизгорели.

Неделя, 1 Февруари 2004

Отиваме на плаж в The Valley of Waves. По пътя натам правим няколко снимки на слона Shawu. Бронзова статуя, за която пише, че е едно към едно с модела - кралят на джунглата Shawu. Правена е над 18 месеца и е изпипана до най-малката подробност.

Минаваме покрай долните два басейна на хотела, древната астрономическа обсерватория, амфитеатъра и се озоваваме при "вълната". В центъра на джунглата е построена лагуна, в която могат се правят вълни високи над 1.80 метра. Възможно е дори да се кара сърф.

Преди да се хвърлим в лагуната, забелязвам екстремно удоволствие, което няма как да пропусна!

Представлява "пързалка", която всъщност е около десетина метра свободно падане по вода. Нарича се Courage Mountain. Легендата твърди, че много отдавна мъжете от племената изпитвали тук смелостта си. Изглежда страшничко - ТАМ СЪМ!

Пълно е с хора и трябва да се почака. В неделя в Sun City идват много хора. Плащат си входа и могат да ползват някои от предлаганите забавления (естествено за гости на The Palace е безплатно).

Чакам десетина минути и идва моят ред да се спускам. Страх ме е. Преди мен се спуснаха доста хора и това донякъде ме успокоява. Сядам в горният край на пързалката, далече долу баща ми с камерата се приготвя да снима. Заключвам си краката, слагам си ръцете на гърдите и се добутвам до пързалката.

Иииииххааааа!

Десет метрово свободно падане и след това удар във водата. При падането съм си отключил краката и част от удара се поема от меките ми части, въх! %( За щастие не боли много, излизам от пързалката и се каня да ходя втори път да се спускам. Само че не ми се чака на опашката и го оставяме за утре. А пък и има още доста неща за разглеждане.

Тръгваме към The Bridge of Time. Мостът на който има статуи на слонове, който пазят входа към храма. Преди него има фонтан, който представлява голяма купа държана от няколко маймуни. Докато минаваме по моста се чува приглушен звук на барабани. На всеки един час моста се разтриса, все едно изригва вулкан. Снимаме се, минаваме по моста и влизаме в храма. "Храма" се оказва голям рeсторант със сцена и вход към Entertainment центъра. Как ли сме го пропуснали вчера?

Връщаме се във Valley of Waves и чакаме вълната. Забавно е но в тази гъчканица е малко опасно. Много е лесно да сриташ някой докато плуваш върху 1.80 метра вълна. Хващаме няколко вълни но многото хора пречат и се изнасяме към басейна на хотела. Хем по-чистичко, хем по-спокойно.

Плуваме цял следобед, а планът за вечерта е да похапнем и да досъберем талончета за раницата, която искаме да спечелим.

Чудесната пица в комбинация с бирчката, многото плуване и екстремните преживявания през деня си казват своето. Прибираме се рано без да сме играли на нито една игра. Спокойна вечер прекарана в гледане на телевизия. Екшън с Jean Claude van Damme - слаба работа. След това по друг канал Die Hard с Брус Уилис. John McClane kicks ass! :-)

Понеделник, 2 Февруари 2004

Отиваме да довършим започнатото вчера, а именно да се доизкефим на водните атракции във Valley of Waves. Днес тълпите са изчезнали и никъде не се чака. Пускам се три пъти на Courage Mountain, баща ми два пъти. Този път без неприятни удари по нежни места (вече сме професионалисти). Правим готини снимки (дано излязат). Местим се на спускането с гуми по улей. Спускането не може да ти вдигне адреналина, като отвестната пързалка, но пък е доста весело и приятно забавление. Този път не влизаме да се борим с вълната.

Връщаме се на The Grand Pool за да си дооправим тена. Избъзиквам се с единият от барманите - същият, с който първият ден си говорихме. Запомнил ме е и сега, като ме види направо пита дали да носи маргарита :-) Казвам му да носи и този път плащам кеш с приличен бакшиш, после го викам и му казвам че имам подарък за него. Подавам му банкнота от един милион турски лири (около $0.80) и му казвам, честито вече си милионер. Той се опулва и гледа невярващо банкнотата. Даже брой нулите и вика, ама наистина са милион. Аз му викам - да бе, няма майтап. Пича продължава да се пули, но в един момент се усеща и ме пита, колко пари е тази банкнота? Аз му казвам около едно евро и му се хиля :> Той пита, дали може да я смени, а аз му отговарям, че е негова да прави каквото иска с нея. Пича се кефи и пърха около нас докато не си тръгваме в късния следобед.

16:30

Отиваме в кродилското ранчо да гледаме как ще хранят крокодилите. От там купуваме някакви меса и подхвърляме на малките крокодилчета (големите не ни дават да ги храним има си професионалисти за тази работа). Големите ги хранят с цели пилета, като им ги спускат с едно въже. Отдолу крокодилите се показват над водата, захапват и дърпат здраво. Веднага след като някой вземе пилето му се нахвърлят другите и водата почва да кипи от бързата битка.

Разглеждаме и сядаме в ресторантчето да похапем крокодилски пържоли. Леко набутване! Crocodile Chips се оказват обикновенни пържени картофи :-) Пържолата обаче е добра, особено пребутана с биричка. На вкус е нещо средно между пилешко и месо от бяла риба. Ако ви го поднесат бихте го оприличили на риба.

Остатъците от храната подхвърляме на малките крокодилчета, наоколо. Ядели само месо, ама друг път. Установихме че похапват хляб, картофи, че даже и краставици. Номера е да хвърлиш близо до устатата им. Усещат движението и се насочват да хванат. След като падне обаче храната (дори и да е месо) трудно се сещат да идат да го вземат. Ако обаче някой от другите крокодили го вземе, гадовете веднага му се нахвърлят.

С две думи доста тъпички са :-) От инструкциите за оцеляване запомних, че ако ви нападне крокодил не трябва да се паникьосвате - опитайте се да го ударите в ноздрите и в очите, това са му слабите места (лесно е да се каже - не се паникьосвай!).

Вече става късно и отиваме в Entertaintment центъра да изразходваме енергията от крокодилските пържоли и да си приберем раницата, срещу 500-те (512) талончета, който междувременно сме събрали.

Пробвам се на танцувалната машинка и установявам, че е доста по-трудно отколкото изглежда. След 3 танца съм сериозно изморен и вече не усещам никаква крокодилска енергия в мен.

Отиваме в Cascades на рибен ресторант и този път не оцелваме. Храната е кофти, но за сметка на това е скъпа. Бързо се изнизваме, разглеждаме водопадите и добре поддържаната джунгла около хотела, викаме си превоз до Palace и се връщаме в хотела.

Групата се разделя на две, половината отиват да спят, а ние се връщаме обратно в Entertainment центъра. Играем в казиното на ротативките и естестествено губим (не че съм очаквал друго), след това откриваме нещо като pub, в който обаче се танцува. Забавляваме се там час, два и се прибираме да спим.

[ Коментари: 2 ]
Коментари

Това с "кродилското ранчо" не го разбрах :P колко съм горд, не е лесно човек да ти намери грешка из блога :D lqlqlq

Написа nickname на 09-Mar-2007 14:02

Ами, не е лесно :) Не си гледал внимателно, пълно е.

Написа Георги Чорбаджийски (www) на 09-Mar-2007 14:31


Вторник, 3 Февруари 2004

Басейн за последено. Напускаме Sun City, чао Palace of the Lost City, дано имаме възможност да дойдем отново.

Закарват ни във Bakubung Lodge. Bakubung - The People of Hippo. Ще ходим на фото сафари. Sun City и Bakubung се намират в националният парк Pillanesburg и са много близо едно до друго.

В Bakubung стайте са приятни (е не както в Palace), има зеленина навсякъде и наоколо се разхождат дребни маймуни, който ако ядеш нещо се опитват да ти го откраднат. Басейна обаче е кофти, водата е мътна и изобщо не вдъхва доверие. Би трябвало след като 12 пъти подред е избиран за златен курорт на RSA да няма такива издънки с басейна.

16:30

Тръгваме на фото сафарито. Товарим се на камиончета с пейки и покрити с брезент. Сафарито не започва добре. Не сме предвидили, че ще се движим с 40км/ч и че в откритият камион ще стане студено. Дъжда, който заваля и вятъра, който задуха пък изобщо не бяха в сметките. Студено ми е за пръв път от както съм в Африка. За капак на всичко това, гадните добичета се крият и през първите 45 мин от сафарито не виждаме почти нищо интересно. В един момент ни провървява, дъжда спира, вятъра също и попадаме на стадо слонове. Първо виждаме един средно голям слон, който в наша чест се изсира! Ей на това му викам да покажеш отношение към досадните туристи, който снимат като не видели с фотоапаратите и камерите си :-) След малко се показват и другите от стадото. Пасат си кротко покрай пътя, а ние си седим тихичко в колата.

В следващите триисетина минути, след като подминаваме стадото слонове нищо интересно не се случва.

Изведнъж става страшно. След един завой се натъкваме на три (или четири май бяха) големи носорога, който си пасат около пътя. Единият дори си седи най-нагло на пътя. Носорозите са доста тъпи добичета но за сметка на това са големи, раздразнителни и опасни (нещо като бг-мутра). Разхождат се около камиона, пръхтят недоволно и махат с малките си уши. Ние седим вътре в камиона и не смеем да гъкнем, само от време на време снимаме. Носорозите подминават нататък без инциденти, а ние продължаваме сафарито.

До края на сафарито виждаме отдалеч жирафи, някакви антилопи и ято глупави токачки, който бягат пред камиона. Изобщо не им минава през елементарните мозъци идеята, че може да се дръпнат :-)

Точно преди края виждаме отблизо антилопи и глиган, който интересно защо пасе с антилопите на едно място. Малко по нататък в езерото виждаме и малък хипопотам, който се прозява, като програмист в два на обяд след събуждане и бира :-)

Прибираме се за вечерята. Докато похапваме се чуват някакви адски звуци, оказва се че има група шотландци, и рожденник. От някъде измъкват шотландска гайда, на която единият от тях свири. Звучи малко по-зле от българските гайди :) В чест на рожденника, персонала на Bakubung Lodge (черните) се събират и обикаляйки пеят африкански песни. Става много весело.

[ Коментари: 1 ]
Коментари

Да,много дразни неправилната употреба на И и Й...Чета,чета и тъкмо съм се увлякъл и хоп, изречението губи смисъл с дума, неправилно изписано И или Й.Ако може някой да го коригира.Иначе разказа е супер интересен- с тези крокодили и аквапаркове

Написа Вечният екскурзиант на 07-Oct-2014 07:43


Сряда, 4 Февруари 2004

Тръгваме си от Bakubung. Чака ни цял ден път до Jo'burg. По пътя ще минем през Pretoria за да я разгледаме.

Минаваме през голям пазар където спираме за да си купим сувенири. Стават големи пазарлъци. Работим ги черните (дали?) и взимаме доста неща "на оферта". В магазините се продават два до три пъти по-скъпо, така че всички са доволни.

Наближаваме Pretoria и решаваме да пропуснем разглеждането на някакъв паметник, който прилича на Шипка и е на първопокорителите (или нещо от сорта). Pretoria е столицата на ЮАР, но през лятото парламента заседава в Cape Town. Странно разделение. Обикаляме с автобуса из Pretoria и екскурзоводката ни обяснява, кое какво е. Тук ми прилича на най-обикновен европейски град с една малка подробност, белите хора са заменени с черни.

Няма кой знае какво да се види из столицата. Единственото нещо, което видяхме и си заслужаваше (IMHO) беше парка пред Union Buildings (това е парламента). Много красиви цветя и много зеленина. Виждаме алеята с люляците, но за съжаление не са цъфнали. На снимките изглежда много красиво. На живо сигурно щеше да е още повече.

Тръгваме за Jo'burg и пристигаме на международното летище тъкмо навреме. По пътя сме видели доста смешни неща, като например някакъв черен, който се мотае по едно кръстовище с табела:
No food at home
No soap (в бележника съм го записал като soup - супа, но най-вероятно съм сгрешил, защото докато бях в ЮАР не видях някъде да предлагат супа (освен на закуска в хотела) и то не беше даже супа ами някакъв гулаш или нещо от сорта)
No work
Брех тоя нямал храна и сапун, ще почина от смях. Че за какво му е сапун?

Тъй като вчера съм си уредил ходенето на Bloukrans, оставям групата да се оправя с багажите и да се подготвя за полета до Cape Town, а аз оставам тук за да преспя в хотел (Town Lodge) близо до летището. Хотела е нещо от сорта на Formula 1 във Франция, само че малко по свестен (стаята си има и баня). Гледам телевизия и заспивам късно. Утре ме чака бънджи!

Четвъртък, 5 Февруари 2004
04:00

Събуждам се рано само след 3 часа сън, подготвям се бавно за тръгване. Самолета ми е чак в 7:40. Автобусчето на хотела ме откарва на летището, където си чакам полета за George. Качвам се на Boeing-737 и след час и половина кацаме. Духа много силен вятър и се притеснявам да не би днес да няма скокове.

Намираме се с екскурзоводката, която ще ме откара до Bloukrans. Веднага ме пита шеговито дали не съм се отказал. Ти луда ли си мааааа? :-) Успокоява ме, че едва ли точно днес няма да има скокове - Bloukrans е далече от George и времето там е различно.

Чакат ни повече от два часа път с кола до моста. Пътуваме. От едната страна е Индийския океан, а от другата - големи сладководни езера.

Стигаме до Knysa (произнася се Найса), един дълъг град, където спираме за да ми покажат лагуна, в която се влива океана. Има специални места, където можеш да седнеш и да се наслаждаваш на гледката. В момента е отлив и половината лагуна е само пясък. Около лагуната има обособени курортни селища. В някои от селищата къщите са целите бели (дори и покривите), в други са бели със зелени покриви. Питам за тях и ми отговарят, че има местен закон, който ги задължава да ги боядисват еднакви. Така се запазвал общият облик.

Минаваме през място на пътя където се плаща пътна такса. За пръв път виждам в ЮАР нещо подобно. По-късно ми обясняват, че това е нововъведение. До скоро пътищатата не са се плащали.

13:15

Bloukrans. Минаваме през моста, а още преди него ни е посрещнала табела, че скоро ще преминем през най-високия мост в света. Следваме указателните табели и се озоваме при няколко къщички. Тоалетна, място за сувенири и мястото, където слагат екипировката на желаещите да скачат. Хората тук сериозно се грижат за бизнеса си. Отивам да погледна моста от едно от местата определени за гледане. Доста е високо! Построен е над малка река, която се влива в Индийския океан. Самият океан се вижда не много далече в края на долината.

Записвам се за скока. Девойката, която ме записва пита екскурзоводката дали аз съм човека който е дошъл сам, единствено за да скочи на Bloukrans. Аз съм! :-) Тя казва, че обикновенно идват поне по двама, рядко сами и ме пита, сигурен ли съм.
- Ти как мислиш? - отговарям смеейки се!

Дава ми номер 14. Питам дали не е изпуснала номер 13? Поглежда ме странно, усмихва се и ми казва че преди малко са го дали. Е, нищо. Аз исках номер 13 но и 14 няма да откажа.

Отивам при пича, който слага сбруята и прави първи инструктаж. Пита ме дали съм скачал преди и ми обяснява елементарни неща. Аз му отговарям и слушам инструктажа. След мен слага екипировката на още 6 човека. Изчакваме да се върне предишната група и идва нашият ред.

Седем човека тръгваме към моста. Аз, двама американци, шотландец, финландец, ирландец и един африконер. Води ни дребен черен пич, който постоянно се бъзика с нас и се хили. Пита ни как се казваме от къде сме и ей такива неща. На мен ми вика Джорджи и ми дава nickname - Dragon Man, заради татуировката :-)

Още един инструктаж и тръгваме към мястото на скока. До там се стига като се върви в една клетка, която е закрепена с болтове за моста. Вървиш и гледаш под теб река Bloukrans. В един момент ми става много страшно, точно като миналият път, когато гледах отгоре на виадукта Бебреш (Витиня). Пристигаме в средата на моста, всичко е напълно оборудвано даже имат преносимо студио в което монтират филмите за всеки, който скача.

Надуват як drum'n'base и започват да подготвят първият пич за скока. Аз ще скачам последен, първи е финландеца, едно дребно момче с руса коса. Духа слаб вятър, разхождам се насам-натам, наслаждавам се на гледката към океана и дишам за да се успокоя. Пича скача. Аз обяснявам на другите да не си затварят очите, защото е по-готино и че най-страшното освен скока е докато висят надолу с главата и чакат да ги закачат и вдигнат горе. През това време финландеца са го вдигнали и идва ред на вторият от групата. Докато се усетя идва и моят ред.

14:10

Яд ме е, че не се сетих да платя за bridge trip на екскурзоводката за да може да ме снима с фотоапарата под моста и докато се подготвям. Ще имам само записа от камерата. Съвсем спокоен (или поне така изглеждам) сядам и чакам да ми вържат краката. През главата ми прехвърчат всякакви мисли, най-вече спомени от миналият път, когато скачах. Пулса ми е нормален или поне така го усещам.

Връзват ме и идва момента на скока. Подскачайки се добирам до ръба на моста. Двамата пичове, който отговарят за осигуровката ме питат дали съм ОК. Отговарям положително и казвам let's do it! Ооопс, леко забавяне за да се подготви човека с камерата, който ще снима самото падане. Пред мен точно над главата ми има камера, която ще снима лицето ми когато скоча. От гледката почва сериозно да ме хваща шубето. Сигурно се задейства инстинкта за самосъхранение, който почва да ми нашепва, че не съм нормален да стоя тук на този ръб и да ставам да се махам. Обаче няма време за уплах!
- Are you ready, man?
- I'm ready.
- Five, four, three, two, one (последните три ги казвам и аз, несъзнателно) .... bungyyyy!

СКАЧАМ !

Точно както миналият път. Имам чувството, че за момент съм в безтегловност. Стоя на едно място, скочил от моста и гледам право надолу в бездната под мен. Насила задържам очите си отворени. Искам да гледам! Желанието да ги затоворя е много силно но го преодолявам. В следащият момент, безтегловността свършва и празното пространство под мен сякаш ме всмуква. Ускорението е страхотно, в ушите ми шуми вятъра докато падам с над 150 км/ч. Не викам, просто се наслаждавам на ускорението. Падането е около шест секунди, шест секунди и половина (минават като миг). Усещам опъването на въжето и политам нагоре. В най-горната точка на около 30 метра от моста, почвам да викам BONSAAAAAAI!!! Едва ли някой ме чува. Пак започвам да падам надолу, после нагоре и така още няколко пъти. Постепенно движението спира и просто оставам да си вися като кебапче завързано на ластик, докато чакам от горе да слезе пича, който ще ми закачи въжето, с което ще ме издърат обратно на моста.

Гледам червената река под мен и си мисля как на Витиня е било по-страшно. Вярно там е по-ниско но пък нямаше психологическата помощ, която тук имаше.

/каква психологическа помощ бе, какви ги дрънкаш? (че на теб ти трябва то т'ва ясно...)/

Ей сега ще обясня за какво става въпрос.

На Витиня те качват на парапета на моста и се чувстваш абсолютно сам. Стоиш на ръба и от теб зависи дали ще го прекрачиш. Никой не ти вика, пет, четири, никой не ти е зад гърба. Усещането е много първично, сам срещу инстинкта ти за самосъхранение. Борбата със страха е жестока. Колкото повече стоиш горе на парапета, толкова по-страшно става. По-късно като размислих установих, че на Bloukrans не съм имал време да се уплаша сериозно. Нямаше голяма борба в мен. Пет, четири, три, две, едно, бънджиииии.... Не можеш да се откажеш, не можеш да се спреш. Разбирам ги защо го правят така, и не ги питах колко процента от хората се отказват, но предполагам, че процента е малък. За тях това е бизнес поне в отношението към хората, който скачат, не могат да си позволят хората да се отказват. Няма да останат доволни клиентите.

Нека да не бъда разбран погрешно - много ми хареса скока. Хареса ми, защото ми помогна да разбера какво точно ми харесва в бънджито. Точно това изправяне пред страха, преодоляването му и милисекундата, в която скачаш. Височината няма голямо значение. Ще скачам пак на Витиня, ще скачам и на други места, стига да бъда оставен сам със себе си на ръба, за да мога да се страхувам. Наречете ме луд! Такъв съм.

Слизат и ме закачат с въжето за ме качат на моста. Как беше, man? Екстра беше, ама и по-страшно съм виждал, отговарям аз. Ехеее, тука имаме смелчага, казва пича по радиостанцията и се смее докато ме качват нагоре.

Качвам се и ме отвързват. Кажи нещо за камерата, която те снима в момента.
- Екстра беше, очаквайте нови глупости в близко време :-)!

Махаме се от моста, на връщане всички са тихи. Мълчат си и си преживяват мислено това, което току що им се е случило (всички скачаха за пръв път освен мен). Излизаме от клетката, отиваме и ни махат сбруите. След това си взимаме грамотите, плащаме си филмите, купуваме си шапки и фланелки и всеки си тръгва кой от къде е. Май само аз съм малко разочарован, но пък едновременно с това съм и доволен (няма угодия на тоя свят и това си му е :)

Bloukrans River Bridge. Highest Commercial Bungy Jumping in the World. Certified by Guinnes World Records book. 216 meters. Operated by Face Adrenalin.

16:50

Връщаме се в George, не остана време за скок от някакъв друг мост. Там било по-ниско и се правел пандюл от единият край на моста до другият. За съжаление няма да ми стигне времето и ще изпусна самолета. May be next time!

Хващам си полета за Cape Town. Време е да се присъединя към групата, защото идва краят на екскурзията.

[ Коментари: 3 ]
Коментари

Чудесно те разбирам ,пич.
Аз скачах само в Клисура, от 75 метра, ма поне беше красиво..хехехе,лобното място.
Разликата с описаното от теб като преживяване е , че не ме беше страх нито преди , нито по време , нито след...Мдаа, уникално и само мое си, мдаа..И аз пак ще скачам...Има едни мнооо яки момчета Вертикален свят-те са бивши адреналинци, отделени.Мноооо свестни!Те организират.Сега , на 20 има скокове на Витиня, но сигурно знаеш.Аз заминавам на хижа , но..за кръвновдигащи глупости има време.
Ще има мноо яка екскурзия до пещера/забравих и нейма/, в която моите момчета скачат.Ще е от рода на два дни, красиви гледки, трудно достигане на целта по мостчета ала Индиана Джоунс и в пещерата-яки бънджита към ада.Тогава съм сигурнаааа!!!!!
Що се отнася до бънджешкото усещането .. ..близко ми стана като прочетох...."И по -страшно съм виждал".
Това , за страхуването ,дето го желаеш на ръба , преди....аз също го пожелах, но не страхуването ,каквото и да значи това, а усещането, мдаа, може би това е твоето страхуване, но моето е -сливане с красотата долу, със скалите , с водопадчето, със звуците..да стана едно със скока.Да изпитам и тествам всичко с всяка фибра на тялото ,съзнанието и подсъзнанието си.Да се усетя тръпкава!!!
Ма пичовете вероятно са си помислили, че ще се уплаша, защото не ме познават, и ми казаха Сега!!!Ма аз им казах-Не искам пък сега.Развалиха ми медитацията..И скочих...Първа от групата, надолу с главата/ за краката завързана../Като птичка, като статуята на Исус на Корковадо, отблъснах се и... мнооо перфектно си литнах/щот нали си има техника..държиш главата така, че да можеш да виждаш..е ,направих всичко както трябва и се накефих на видяното, но първото , което казах , когато се изкачих на моста беше -Явно съм за парашутизъм!!!това , което си написал за падането , пружинирането и усещането е доста сходно с твоето,разбира се , моето си е мое и не го заменям за нищо друго.Благото е в мен, както и всички пасиви , заплатени за него.Заслужава си ..всичко си заслужава..нали ни учи.
Хубавото на скокът ми бе, че за кой ли път, но за първи път в такава среда и момент разбрах, че мога да разчитам на себе си, там, долу ,сама и увиснала с главата надолу/щот в този клуб ти сама си се закачваш и трябва да не си паникьосан , за да улучиш каквото трябва/.
Пак ще скачам, от други височини/макар че усещането за височина е абстрактно-Витиня е 120м., но едва ли е кой знае колко различно, разликата е абстрактна.., но сама трябва да си го усетя , нали?Ние се меним, моментът се мени, психиката е настроена , но вечно се изненадва...а ние се наблюдаваме и се кефим,нали?Поне аз го правя.Ще сменям и летежът..може следващият път да съм завързана за гърба , ще видим.., макар че избрах с главата надолу ,защото ми казаха , че е най-екстремно.
Също е хубаво , че винаги мога пак да възстановя скока в главата си, със сърцето си..да го изживея пак, да полетя пак...
После се подреждат нещата, припомняш си вятъра в ушите...

Хареса ми какво си написал.Близък ми стана някак си..
Аз пиша в дир бг, в клуб 20-30 и никът ми е Дракула.
Беше ми приятно.Чал.

Написа Мая.... на 18-Jun-2004 11:42

И аз съм скачал само веднъж, но от Аспарухов мост във Варна. При основателите на клуб "Адреналин". Все пак става въпрос за живота ми и предпочитам да се доверя на хора с 12-годишен опит в скоковете, а не на някакви бивши алпинисти, които се занимават с това от 2-3 години.

Написа Петър (www) на 30-Mar-2006 17:50

Съгласна съм, че най - ценния момент при бънджито е сам да направиш крачката. Когато аз скачах преди мен двама души се отказаха. Вързаха ги, качиха се на парапета и дотам...Нямаше да си го простя ако не бях скочила. Когато бях там горе тръпнеща от вълнение да изпитам полета надолу изпитах такава свобода и радост, че никой в този момент не можеше да ме спре да полетя надолу :)
Скачах от Аспаруховия мост, сега копнея за Витиня.
За всички бънджи маниаци ето графика за бънджи скокове тази година - http://www.bungy.bg/

Написа Limitless на 05-Apr-2006 17:16


Петък, 6 Февруари 2004

Cape Town. Невероятен град. Права беше екскурзоводката, която ни развеждаше из Pretoria и каза за Cape Town, че бил The Most Beautiful City in the World.

Вчера вечерта пристигнах от George. Полета беше приятен. Летяхме с малък самолет Embraer 135 JA, целият полет беше над бреговата ивица покрай Индийския океан и гледката беше изумителна, нямаше облаци и времето беше хубаво. Вечерта се разходихме из Waterfront и похапнамхе в едно от многобройните ресторантчета на пристанището. Докато аз бях на бънджи, групата е ходила на Cape of Good Hope и след това на Table Mountain. Искам и аз да отида на Нос Добра Надежда, а и баща ми и майка ми имат желание да го посетят пак, така че днес имаме уговорен екскурзовод за цял ден. Другите ще ходят да гледат тюлени на някакъв остров.

Потегляме с малко закъснение, центъра е блокиран заради президента, който щял да изнася реч. Краси - нашият екскурзовод, кара и ни пита, колко време имаме за да разгледаме Cape Town. Казваме ме му че довечера отлитаме, а той ни казва, че ще изпуснем много и естествено е прав. Постепенно се измъкваме от натовареният център и поемаме към False Bay. На път ни е, а и на Boulders Beach искам да видя африканските пингвини. Имам обещание да изпълнявам ;)

Пристигаме на Boulders Beach и тръгваме да се разхождаме по скалите, встрани от обичайните туристически маршрути. Тук има по-малко пингвини но пък можем да ги приближим и да се закачаме с тях. Мъниците са любопитни, обаче определено не искат да ядат кашкавала, който им предлагаме (за съжаление нямаме риба). Снимаме ме ги и най-накрая се сещам как да подмамя някой за да мога да го погаля. Вадя от раницата плюшеният пингвин, който вчера нашите са купили и го показвам на един лежащ пингвин. Той веднага се заинтересува и идва при мен. Пазя се, защото човките им са остри и когато се ядосат кълвят. Дребният се мотае около мен и кълве лекичко плюшеното си братче. Аз го галя, а майка ми ме снима. В един момент пингвина разбира, че нещо не е наред, ядосва се и почва да ме гони. Отдалечавам се за да не го дразня. Мънички са, но са доста люти.

Продължаваме към Cape Point. По пътя виждаме маймуни - бабуини. Те си живеят тук и тероризират туристите, който минават. Крадат храна и честно казано са опасни, особено ако има какво да задигнат от теб. Гледаме ги от колата без да излизаме.

Пристигаме на Cape Point. Взимаме си билети за телеферика (не ни се качава пеша доста е далече) и скоро сме на новият фар построен на върха. Пред нас се открива невероятна гледка. От едната страна е Индииския океан, който е тъмно син, почти черен. А от другата страна е Атлантическия океан, който около брега е със изумрудено зелен цвят, а навътре става по-тъмно зелен. Контраста е уникален. Правим много снимки и решаваме да отидем още по напред по носа. Тръгваме по пътеката за старият фар, който е на 200-300 метра пред новият. Духа много силен вятър, почти невъзможно е да се върви. Аз си затягам шапката за да не ми я издуха вятъра в океана и вървя полуприведен. В един момент като някакво чудо вятъра спира, а ние излизаме на края на пътеката. От тук гледката е още по добра. Правим си снимки и се наслаждаваме къде сме. Обаждам се до България да им кажа къде съм в момента. От дясно ми е Атлантическия океан, а отляво Индийския. Сякаш с единият крак съм стъпил в единият а с другият в другият.

Тръгваме си, защото времето ни е ограничено, а искаме да видим колкото се може повече от Cape Town. Тъкмо слизаме от влакчето и един бабуин, задига храна от турист. Човека се развиква и изкача една дама, която хвърля камъни по маймуната. Ние умираме от смях.

Пътуваме обратно за Cape Town. По пътя Краси ни разказва много интересни неща за живота тук. Минаваме през най-разнообазни квартали - от абсолютни гета до богаташки квартали. Cape Town е космополитен град. Досега никога не бях виждал нещо толкова огромно. Човек без кола тук не може да оцелее. Целият град е предвиден за движение с автомобил. Ако си пеш просто нямаш шанс да стигнеш където и да е. Разстоянията са огромни.

Отиваме в аквариума на двата окена. Не съм ходил в аквариум от много години. Последно съм бил във Варна и съм бил много малък. Направо е омагьосващо. Красиви цветни рибки, корали, огромни раци. И тук има пингвини. В залата на хищниците, плуват големи акули. Изглеждат страшни с няколкото си реда разкривени зъби. Перфектният хищник създаден от природата за да убива. Направо тръпки да те побият.

Времето ни свършва, идва време да си ходим :-( Следващият път ще трябва само в Cape Town да дойдем за поне седмица, така ще можем да видим минимум половината от интересните места. Яд ме е, че не успях да се кача на Table Mountain. Това е голяма скала, която се вижда от цял Cape Town. Има екстремни преживявания от сорта на сто метров рапел и полети с параплан. На планината можеш да се качиш с панорамен лифт, чиято кабинка се върти и се вижда целият град. Е, какво да се прави - другият път.

Взимаме си багажа и отиваме на летището. Чакат ни 11 часа полет до Лондон, а от там още два до София. Ще летим с British Airways и отново с Boeing 747-400. Оказва се, че този Boeing е по-нов от самолета, с който летяхме насам. Има лични телевизорчета за всеки, 18 тв канала и още 6 радио програми. BA са ни оставили чорапки, наочници, четки и пасти за зъби за еднократна употреба.

Излитаме по тъмно. Хапваме. Гледам Матрицата Революции и заспивам преди края на филма.

Събота, 7 Февруари 2004

Кацаме в Лондон на Heathrow. Летището не ми харесва изобщо. Чакаме дълго докато дойде автобус да ни превози до терминал 1. Пътя до терминал едно, изобщо не е най-приятната гледка, която можете да видите. Както и да е, стигаме до прословутият терминал 1 и аз тръгвам да си купя картички. Е да ама не успявам да намеря никъде. Ебаси и идиотското летище. Не стига, че е грозно ами няма и какво ми трябва. Даже и летище София изглежда по-гостоприемно.

Качваме се на самолета (Airbus A319), хапваме и започваме да си допиваме wiskey-то, което си купихме на летището в Cape Town. Малко преди края на полета сме го довършили, даваме на стюардесата празната бутилка, а тя ни се смее и ни казва, че било абсолютно забранено да се пие на борда на самолета. Много ти здраве - никъде няма знаци, който да го показват, ще си пия колкото си искам, к'во да не ме свалите?

Кацаме в София, всички са се навлекли, а аз си ходя по къси панталони, тениска "I just jumped from the highest bungy in the world" и шапка Face Adrenalin. Гледат ме малко като извънземен ама не ми пука, на мен ми е топличко :-)

Спас, Марти и Течата ни посрещат. Правим си една снимка на летището, майка ми и баща ми си тръгват към Пазарджик, а аз се прибирам вкъщи. Вечерта има купон в Халбите по случай моето прибиране. Купона съвпада с рожденият ден на Зденек, но неговият купон е наблизо, така че няма проблеми да се довършим там.

Неделя, 8 Февруари 2004

Спя до късно, после си оправям багажа, който е разхвърлян из целият апартамент. Тъй като днес е мързелив ден и нищо няма да правя, по-добре да напиша още нещо за ЮАР и за пътуването.

Никога не бях летял със самолет. Е сега вече съм хвърчал седем пъти със шест различни самолета. McDonnel Douglas, Airbus (A319, A320), Boeing (737, 747-400) и Embraer 135.

Пътуването беше над 23000 километра.

Черните, който са обслужващ персонал знаят много малко английски. Точно толкова колкото да си свършат работата горе-долу. Питаш ли ги нещо по странно - блокират.

Никой не си дава зор. Поръчваш и се мотааааят, мотааааят. Това даже и в Sun City. Сигурно е от времето.

Като поръчваш прави го бавно и след това ги карай да повторят това, което са записали, за да няма изненади.

Навсякъде в магазините и заведенията, програмите с който работеха бяха под Dos (може и под Linux да са били, не знам но със сигурност бяха в текстов режим). Явно им вършеха работа.

Проверявайте сметките, който ви носят. Ако имат възможност ще ви прецакат, хванах ги в издънка в Sun City.

Понеделник, 9 Февруари 2004
13:00

Първи работен ден след завръщането ми от ЮАР. Чакат ме над 10000 емайла и доста изписани страници в бележника за изминалите дни. Ще трябва да ги въведа и да допълня дните, който не съм записал.

21:30

Липсващите десет дни са въведени. Направих промяна в кода на дневника. Сега имам възможност определени случки да ги изнасям отстрани в менюто "Приключения".

Прочетете, какво се случи в Южна Африка и конкретно за бънджи скока от моста на река Bloukrans.

Постепенно влизъм в ритъм, остава само да прегледам пощата и новините. Най-вероятно това ще ми отнеме утре целият ден.

[ Коментари: 3 ]
Коментари

Георги здравейте,
Извинявам се, че ще загрозя хубавия Ви разказ за преживяното с моя коментар, но не можах да се сдържа!
За съжаление попадам на него едва сега.. Близо пет години по-късно, но това ни най- малко не попречи да съпреживея поне мъничка частичка, от това което Вие сте изпитал.
Силно се надявам, ако вече не сте имал възможността да отидете към ЮАР отново, то това да Ви се случи възможно най-скоро!
А аз на свой ред искам да Ви благодаря за провокираните приятни емоции докато четях Вашия пътепис!

Поздрави!

Написа Юлето на 28-May-2008 15:39

Много ми хареса разказа ти, съпреживях вълненията ти и емоциите :) Само 2 неща не ми допаднаха: твърде често надигаш бутилката... и защо използваш Й на места където трябва да е И? Все пак това са си правописни грешки... Като за финал, имаш ли други пътеписи? Приятен ден!

Написа Toni на 12-Feb-2009 14:54

Супер :)

Написа Сетта на 02-Feb-2015 14:44