< HomePage | Снимки
   <- Дневника

Мармарис, Rafting

Петък, 27 Август 2004
Рафтинг по Даламан R2

За рафтинга трябваше да станем в шест сутринта. Имаше доста път до базата, а от там още повече до горната част на Даламан R2 - реката по която ще се спускаме. Дремваме в автобуса около час, а когато се събуждаме сме пред странен пейзаж. Малка рекичка, а до нея има открит рудник и гледката никак не е приятна. Всичко изглежда мъртво. Прилича на лунен пейзаж. Реката тук е просто едва течаща рекичка. По това ли ще се спускаме? Не изглежда страшно, хммм...

Пристигаме в базата, която представлява къщичка с двор и голям навес, под който има пейки. Закусваме, докато чакаме да пристигне останалият народ. Връзваме си здраво обувките за да не ги загубим в реката и започваме да си избираме обурудване.

След като всички са готови се качваме на паянтови микробусчета, който изглежда че ще се разпаднат от самосебе си. Ние като по смели (глупави) седнахме на предната седалка.

Потегляме нагоре по тесен планински път. Много пъти ни се струва, че ей сега ще паднем в пропастта. Лудият шофьор, като че ли не му пука и натиска здраво газта. Двигателят загрява и се налага два пъти да спираме за да се долива вода. Изкачваме се нагоре в планината, а река никаква не се вижда. Минаваме през села, в който има хора. Чудно, какво правят тук, като се има предвид, че последното друго населено място, което видяхме е на повече от час и половина път с кола. Сигурно имат причини да живеят в планината. Пътуването е доста вдигащо адреналина, дори повече от джип сафарито преди два дни. Пътят е много дълъг. Пътуваме повече от два часа преди изобщо да видим реката отново. Спускаме се пред наскоро построен бент и водачите започват да подготвят лодките, докато ние се екипираме с каски, гребла и спасителни жилетки.

Избираме си лодка, в която командите ще се подават на английски. В тази ще ми е по-спокойно отколкото в тези, в които говорят руски. По-малка вероятност има, когато ми кажат да греба напред или назад да се объркам. С нас в лодката е и четиричленно семейство от Холандия. Лодката е със шест места плюс водач, който стои отзад и управлява. Нашият водач се казва Кумар и е непалец. Сред водачите има още непалци, дори има един мексиканец. По-късно се оказва, че нашият човек е нещо като шеф на цялото стадо, тъй като е най-опитен от всички. Това си има и добрите и лошите страни. ;-)

Качваме се на лодката, а мен заедно с холандеца ни слагат най-отпред, защото ще е необходима доста мъжка сила в гребането. Правим малко тренировки, преди да се пуснем по реката и още веднъж ни припомнят командите. Жизнено важно е да изпълняваме каквото ни се каже, бързо и точно, защото иначе последствията никак няма да забавни.

Преди нашата лодка по реката тръгват няколко други. Тръгваме и ние.

В началото реката не е много бърза и не се налага да се гребе усилено. Няма опасни бързеи и падания. Съвсем скоро обстановката се променя и за да може лодката да държи избраният от водача курс трябва здраво да залягаме над греблата. Приближаваме първият бързей, но спираме преди него за да могат, тези който са пред нас да преминат, докато Кумар им асистира и съблюдава за сигурността.

След като преминават, се връща и тръгваме напред. Падът, през който трябва да минем не е голям - около метър и петдесет и има два пътя за преминавенето му. Единият е през скалата, но той е по-опасен, защото падането е по-голямо, а другият между две скали, където ще бъдем повече време върху водата и ще "слезем" по-плавно.

Гребем сериозно за да се доберем до лесното преминаване. Кумар управлява и ни подава команди. В момента на навлизането в спускането, командва да приберем греблата и да се държим здраво, докато той направлява лодката в следващите няколко секунди. Изпълняваме командата и преминаваме препятствието порядъчно мокри, но без падания. Спираме малко по-надолу от първият пад и наблюдаваме другите как преминават. Не всички са много изпълнителни и имат толкова добри водачи, което води до това, че една от лодките се обръща. Чакащите по-долу спасители, хвърлят въжета на изпадналите и за щастие всичко минава без проблеми.

Качваме се пак по лодките и спускането по реката продължава. Гледките са невероятни, жалко че не успяхме да снимаме каквото и да е. В тази вода ще ни трябва специален апарат. Преминаваме през много бързеи и падове, а от постоянното гребане започват да ни отмаляват ръцете. Вече около час сме по реката. Слънцето напича сериозно и въпреки постоянно мокрене ни е много топло и устите ни пресъхват. Пийваме по някоя глътка от самата река. Водата не е лоша за пиене, все пак идва директно от планината.

По това време на годината реката е плитка и рафтинга по нея е лек. Максималната дълбочина не надхвърля 3 метра. През пролетта обаче, тук идват само професионалисти, защото при топенето на снеговете водата се вдига двойно и тройно на места и е много опасно, дори невъзможно да се минава.

Един по-голям бързей го прескачаме. Слизаме и по планинска пътечка минаваме покрай голям пад. Водачите сами прекарват лодките. По-късно ни обясниха, че миналата година на същият бързей, се е удавил турист и от тогава компаниите, които оперират рафтинга по реката решили да избягват да прекарват хората от там.

Продължаваме спускането надолу и по някое време спираме за по-голяма почивка малко след най-дълбоката част на реката. Там има три метрова скала, от която може да се скача. Естествено отиваме да скачаме. Преди мен скача един човек, аз съм втори. Заставам на ръба на скалата и както и очаквах, като погледнах надолу ми се изпари всякакво желание за скачане. Мозъка ми веднага се опита да ме вкара в правият път, като ми каза "Айде нема нужда, тоя път!". Обаче аз бил съм на високи места и знам, че започнеш ли да се колебаеш и да го слушаш - "отиде коня в ряката". Затова и не се чудя изобщо. Поглежам, поемам си въздух и скачам с краката надолу. Летя част от секундата, след което се удрям във водата, потъвам и се отблъсквам от дъното. Вече на повърхността, започвам да се боря с реката плувайки към брега. Това не е лесна задача, защото течението те отнася и се изискват не малко усилия за да се добереш до брега. Когато вече си близо, трябва да внимаваш течението да не те удари в скалите. Успявам да изляза и сядам да почивам и да наблюдавам другите луди, който скачат от скалата.

Почиваме си половин час и отново сме по лодките. Вече сме в долната част на реката, където течението не е много бързо и ни оставя повече време да се наслаждаваме на природата около нас. След широк завой ни очаква грозна картина. Преди няколко дни е имало горски пожар и едниният бряг е опустошен. Черно и зловещо. Мирише на огън и горяло дърво. Кумар ни разказва, че всички рафтинг компании са помагали да се потуши пожара и се надяват да завали в следващите няколко дни за да угасне съвсем.

Вече сме на края на спускането. Остава само един последен бързей. В спокойната вода преди него Кумар ни пита дали някой не иска да се пусне по бързея без лодката и аз реагирам веднага, като си оставям греблото и направо се хвърлям в реката. Плувам малко срещу течението докато лодката се отдалечи пред мен, на двайсетина метра, след което се обръщам по гръб с краката напред и се пускам за да премина и аз през бързея. Това е правилният начин за минаване през такива места. Ако се пуснеш с главата напред, има голяма вероятност да се удавиш. Бързея не е голям, но все пак са три водни "хълмчета" близо едно до друго, където водата се ускорява. През първото преминавам без проблеми, но метър преди второ сериозно си удрям коляното и се завъртам с главата напред. В отчаяният си опит да се задържа над водата минах през второто "хълмче" и добре че третото беше мъничко. Глътнах малко водичка, ама за къде сме без екстремни преживявания. Коляното ми по-късно се поду и беше синичко повече от седмица.

Настигнах лодката и излязохме на брега, вече съвсем близо до базовият лагер. Отнесохме лодката си до него, свалихме екипировката и починахме малко. Добре беше, че ни чакаше готова храна. След всичко гребане и плуване народа беше изгладнял. Докато хапвахме ни показаха филма и снимките, който бяха направили водачите. За съжаление нас ни нямаше добре снимани там. Снимахме се с Кумар за спомен.

Рафтинга беше екстремно преживяване, което мина леко благодарение на добрият водач, който имахме. Все пак се радвам, че беше той, а не някой баламурник. Предпочитам да не е особено екстремно, отколкото да е супер екстремно, от което да не ти е кеф и никога повече да не опиташ.

Пролетта в България няма да пропусна пак да отида на рафтинг. Кефа е голям!

[ Добави коментар ]
Valid XHTML 1.0! Valid CSS!